Наложи се моята Андреа да тръгне по-рано на ясла - на 1.5 г., защото бях бременна с второто ни дете, блеменността ми беше малко проблемна, трябваше повече да лежа, да не вдигам тежко и т.н. Започвахме да и говорим постоянно как щол е толкова добричка, ще я заведем на едно място, където има много дечица и много играчки - да си играе. Исках да го приема като награда, а не като наказание или нещо насла наложено и. Ходихме 2-3 пъти заедно до яслата, влязохме сред децата, показахме и играчките, заедно поиграхме. Аз постоянно повтарях колко е хубаво там и как би ми се искало да остана по-дълго да си играем.

Разбира се, първият ден бях по-притеснена от нея. Ходех няколко дни да я гледам през един параван, скришом. Сърцето ми се късаше, защото тя все седеше самичка и си играеше с по някоя кукла, странеше от децата. След седмица-две се приобщи към тях. Вечер много я разпитвах за яслата - хубаво ли е било, играла ли си е, какво е яла и т.н.

Когато някое детенце имаше рожден ден си правеха малка почерпка, снимки, танци.

Според мен това е най-важното - да говорим много и да изградим положително отношение на детето към яслата или градинката. Да му обясняваме всико, което му се случва, че ние ходим на работа, но , че ЗАДЪЛЖИТЕЛНО вечерта мама или татко ще го вземат и ще го приберат вкъщи. Има деца, за които този страх от изоставяне е много силен. Други, като дъщеря ми пък се плашат от разни "страшни герои" за които се говори там - от мечки, от баби Яги, от торбалани. Важно е да се обясни на детето, че те не съществуват, че са само в приказките. Аз обяснявах, че всъщност мецата е много добра и измислях приказки, в които тя е добрия герой, за да не се страхува от нея.

Ето това е нашия опит с тръгването на ясла - няма нищо страшно. Разбира се, има перод на адаптация, но социалните умения, навици, задружните игри там и още много неща и най-любящата майка не би могла да ги даде вкъщи на детето си.